Казвам се Ненко и съм от Пловдив. Ще ви разкажа как се озовах тук.
Когато бях малък, като повечето деца и аз растях с истории. Те достигаха до мен под всевъзможни форми. Книги с приказки и приключения. Касети и плочи с адуио драматизации. Радио-театър рано сутрин преди да ме заведат на детска градина. Анимационни сериали по телевизията всеки следобед. Филми от кварталната видеотека. Комикси. Книги-игри. Видео игри. И отново като повечето деца, създавах свои собствени истории в игрите си. Пръчките се превръщаха в мечове, камъчетата и кестените – в съкровища, катерушките на площадката между блоковете – в замъци и космически кораби.
И както обикновено правят големите – често ме питаха: „Какъв искаш да станеш като пораснеш?“.
На мен не ми се растеше особено, но щом все пак се налага и е неизбежно, то поне да си намеря някакво вълнуващо занимание. Нещо подобно на любимите ми герои. Каубой, космонавт, пътешественик във времето, нинджа…
Мина известно време и уви, започнах да осъзнавам, че повечето ми избори на кариера май са отвъд границите на реално постижимото. Какво да правя? Скучните професии на възрастните определено не са за мен, уви, нямах чанта с парички като Пипи… И изведнъж осъзнах – остава ми следващото най-добро нещо! Ако не мога да живея във вълнуваща история, то можех да разказвам вълнуващи истории! Да бъда като хората, които са ме развълнували и вдъхновили, да вълнувам и вдъхновявам на свой ред…
Пишех и рисувах из тефтери и тетрадки, траках на лелината пишеща машина, а по-късно не пропусках удобен случай да сложа ръка върху домашната видео камера…
Малко неща бяха успели да разпалят въображението ми и да ме вдъхновят до такава степен, както филмите на Лукас и Спилбърг, тъй че ми се искаше да вървя по стъпките им. За мен киното е пресечна точка, където могат да се обединяват всички възможни изкуства и през младежките си години бях твърдо решен да стана сценарист и режисьор. Завърших английска филология докато работех в местна телевизия, а след това дойде ред и на кино магистратура. Беше ми страшно забавно да работя по късометражните си филми, но… Преди да успея да работя върху нещо голямо се случи нещо голямо. Оказах се в Полша и вместо режисьор, взех че станах татко. Едното не изключва другото, разбира се, но открих, че когато работата ме откъсва от дома и децата, от преследване на мечта се превръща в болка и бреме. И понеже у дома няма филмово студио (префасонирахме го в детска стая), а и понеже киното е колективно изкуство, върнах се отново към нещо по-индивидуално и нискобюджетно.
Накрая се оказа, че вместо собствени филми, снимам рождените дни на децата си.
И така, след сума творчески и житейски премеждия, неусетно започнах да пиша книги. Такива, каквито самият аз искам да прочета. (Дори се престраших да илюстрирам сам някои от тях.) От сценарии за филми се прехвърлих към сценарии детски театрални постановки и сценарии за комикси. А скоро открих, че когато нечия чужда история ти е наистина на сърце, да я преведеш на родния си език е също толкова приятно, колкото и да напишеш своя собствена.